Истинска почивка

Много, много, много благодарна съм на Бог, че си имам баба и дядо, и село, където да ида. Да хвърляме камъчета в реката, да ядем мекици за закуска и не бързаме. Да показвам на децата магарета, кози и гъски. Да могат сами да отидат и да намерят топлите яйчица и да ги донесат като скъпоценно съкровище. Да се изцапат, намокрят, разровят, наберат, тичат, катерят, да ядат грозде направо от лозата зад къщата и да се радват на огъня в запалената печка рано сутрин.

На село почти няма интернет. То е от онези места, в които по филмите представят главния персонаж да обикаля двора с високо вдигната ръка с телефон, търсейки някакъв обхватец, че да може да си задоволи социално-мрежовия глад. Незнайно защо като ида там, си оставям телефона вътре в къщата и не се сещам за него, докато не стане време да си ходим. Не проверявам фейсбук и пощите, не чета по хиляда статии и не търся нищо в Пинтерест... Явно все пак има някои по-сериозни и големи прегради.

На село не бързам. Дишам спокойно. Вярно, там рядко аз готвя и пера, но все пак самите ми движения се забавят и ума ми действа на други честоти. В обичайното ми ежедневие списъка с неща за вършене е нереалистично дълъг, често мисля за следващото нещо, докато правя предишното. Често бързам без причина, не защото закъснявам, а от пресата, че има още много за вършене. Често твърде многото шум навън ме напряга и несъзнателно бързам и по улиците. Бързам в разговорите, защото искам да кажа много, искам много да чуя, а все няма време да си поговорим хубаво. Бързам да изпълня поръчка, за да взема парите и да мога да купя материалите за следващата. Бързам да науча децата да четат, за да мога да ги науча на следващите неща. Бързам да сготвя обяда, за да ми е свободна печката за готвенето на вечерята. Бързам. Пропускам. Често не догонвам. Изпускам неща, други забравям, трети се правя, че съм забравила. Шумно ми е. И често искам почивка на тихо. Не да се скрия, напротив. Да ходя по средата на селския път. Да покажа на децата жълта пеперуда и после цял ден да не ги занимавам с нищо, понеже така и така Бог е по-добър учител от мен, а по-добър учебник от Творението за децата няма.

И ми е мъчно. Мъчно ми е че не разбирам нищо от онова, което се живее там. Отивам като на гости, но усещам, че искам да знам как се живее там. Как се бере царевицата, по колко пъти на ден се хранят кокошките и кога се садят хризантемите на двора. Когато растях, селския живот изглеждаше като живот ниска класа, живот за баби и дядовци, които имат достатъчно време да правят лютеница и компот от кайсии. Истинския живот е там, в града... това на село е мизерия и безсмислен труд, концентриран само около храната и оцеляването.

Сега май нещата рязко се променят. Виждам все повече семейства, зарязващи престижни професии и успешен живот в София, които най-сетне се връщат отново към щастието на простия живот. Живот, в който не искаш да си най-отгоре във фирмата и да имаш най-големия мезонет в Лозенец. А искаш да си близо до земята и Бога. Пак труда ни е концентриран само около храната, просто се насилваме да искаме и търсим друга храна - храна за Инстаграм и групите по Палео-високомазнинно-нисковъглехидратно-кето-органик хранене във фейсбук.
А можем да вечеряме две варени яйца и филийка с лютеница.

Не ме разбирайте погрешно. Обичам София и напълно осъзнавам, че този град осигурява възможности, които не могат да се намерят другаде в България. Харесват ми всички събития, на които мога да заведа децата и всички приятели, с които се виждам. Обичам разходките при фонтаните и централните улици. Обаче се изморих да бързам. И се чудя - дали има начин тук, в София да спра да бързам? Колко ще загубя? Ще спечеля ли нещо? Дали най-сетне няма да успея да си свърша всичката работа?